Понякога обичам да съм никоя и да ме няма -
и дълго да стоя във тъмното с отворени очи.
Да си представям, че съм облак в необята,
а в мен е празно - няма вяра, няма и мечти...
Душата ми тогава е бездънна, празна раковина -
не чувства нищо, в безтегловност е и не боли...
И всички са забравили за мен и че ме има,
а времето е спряло. Над света безвремие вали...
И някак не се случвам - сън съм и съм мисъл...
И "вчера" сякаш е забравен, зле написан стих...
"Сега" и "днес" ги няма - просто... липсват,
а "утре" е излишен, никому ненужен послепис...
В такива мигове като че ли във мен умира ангел
молитвено е тихо във душата ми - като във храм...
И сгушена в прегръдката на най-притихналия вятър,
мълча до втръсване и си измислям тишина...
автор САС (Селвер ) ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар