и ветровито анемоните въздъхват,
а аз вървя по стръмен горски път,
където даже и животните не стъпват.
Вековни мури извисяват там стебла
пробождайки без жалост небесата
и плисва дъжд в смълчаната гора,
но аз не спирам.Тегли ме нататък-
отвъд пространството познато на ума,
отвъд пътеките утъпкани ,широки,-
в една убийствено красива тишина
стаила отговорите на всичките въпроси,
които някой ,някога си е задал...
Отвъд аз нямам нуждата от смисъл.
Духът ми помни колко трудно е вървял
по този път –на изпитания орисан,
но въпреки това пристъпва бос
и мачка тръните на грозната реалност.
Не съществува в мене дявол или Бог-
река съм - вливаща се в океан от изначалност.
от нета
Icon Images at ImageHousing.com
Стихът е невероятен, Добричък! Аз бих казала, че нося в себе си Дявола и Бога... но най-вече самата МЕН! И МОГА да пристъпвам боса, оставяйки кървава диря... А като казах мога, се сетих за нещо и ще си позволя да се допълня като ти пусна и едно четиристишие на същата авторка, която много обичам:)
ОтговорИзтриване"Мога
Аз мога да летя високо-
дори с отрязани криле,
защото тялото е вързано,
ала душата - тя не е!!!"
Катерина Кайтазова