II.
Дълбоко в мен се утаи на болката вулкана,
клокочи и дими - зарастват спомени и рани.
Но няма да забравя утрото, в което се събудих
между дванадесет приятели и седем Юди.
Поведе ме единият от тях и стигнали площада,
помаза ме с хвалебствия, а после ме предаде.
И се изгуби като нож в канията на мрака -
по-черен от тревата между релсите на влака.
Така човекът, който яде и се весели до мене,
направи захарта на моя млад живот солена.
Но аз не стрелях по вълка - да не убивам
доброто агънце, което в него се укрива.
А като бедния Адам - в сълзите си нагазил,
извиках: "Гол съм, Господи, не мога да изляза...
Не мога да показвам на тълпата грозните си рани,
защото не обичам да съм обиталище на врани...
Не стигат ли на тоя свят житейските въпроси,
та трябва с тяхното тегло и моето да носи..."
Но жертвата понякога е по-свободна от палача.
И вместо да окайвам участта си и да плача,
затворен в моя дом - света докрай напуснал,
обелих бавно раните и техните красиви люспи
превърнах в стихове и населих с листа дървото,
което беше обгорила мълнията на живота...
Photo Images at ImageHousing.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар