Понякога

Понякога
дъхът ти е така свенлив -
като крила
на пеперуда
по асфалта,
а пръстите ти ме загубват
под предлог,
че съм единствена
и е греховно
да принадлежа
по малко.
Понякога
ме репетираш
до шедьовър.
До артистичната изтънченост
на примата,
докато
ме превърнеш в бавна огненост,
а ти предпремиерно
аплодираш
из гънките на бялата ми нощница,
захвърлена ненужно…
Вълните
на прииждащи етюди,
в които само ти
не си подвластен,
ме носят
из водовъртежа
на зле изрепетираната
лудост.
Понякога така
несъразмерно
ме болиш,
че ми се иска да съм болна
от обричане…
Не ме лекувай
с вечно притежание.
Така ми е вълшебно
да съм ничия…

http://karandash.blog.bg/poezia/2009/06/10/poniakoga.346954