събота, 23 октомври 2010 г.

Жив

Жив съм

Нажежено е до бяло
всичко в мен.
Жив съм.
Падам и крещя от болка.
Жив съм.
Не от болестта боли.
Боли ме, че съм повален.

Жив съм.

Като тетива треперя цял.
Жив съм.
Цял горя и в треска викам.
Жив съм.
Не от треската треперя,
а от гняв,
че съм се спрял.

Жив съм.

Хора, спрелите минути ме болят.
Жив съм.
По загубените пътища крещя.
Жив съм.
Хора, искам рождества,
не искам смърт.

Жив съм.

В мен крещи недороден света.
Жив съм.
Мъртъв ще съм,
ако не крещя от болка.
Жив съм.
Хора,
чуйте диагнозата на болестта:

жив съм!

[по загубените пътища крещя.

в мен крещи недороден света.]

Веселин Ханчев
Free Pics Free Image Hosting Upload Photos
Men Images at ImageHousing.com

9 коментара:

  1. ...ZDRAVEI,BRAT!!!...TOVA ZADYLJITELNO TRQBVA DA GO PUBLIKUVA6 V BLOGA!!!...AKO NE SI GO NAPRAVIL VE4E!!!...OTDAVNA NE BQH 4EL TOLKOVA SMISLENO NE6TO!!!...ADMIRACII!!!...

    ОтговорИзтриване
  2. PUSNAH GO V BLOGA NA AMUR,BRAT...POTYRSIH TE,NO MI KAZAHA,4E SI SE IZTRIL...POJELAVAM TI USPEH,BRAT!!!...

    ОтговорИзтриване
  3. Луци,чак сега ли се светна за трийването на Добрия?????

    ОтговорИзтриване
  4. 4AK DNES RAZBRAH,4E NE E VYTRE...I AZ NE VLIZAH DOSTA VREME...

    ОтговорИзтриване
  5. Ханчев си е класика и ще си позволя да те допълня с още нещо много ценно от него, Добричък:)

    Посвещение

    За да останеш, за да си потребен,
    за да те има и след теб дори,
    ти всяка вещ и образ покрай тебе
    открий отново и пресътвори.
    Пресътвори ги ти като лозата,
    затворила пространствата в зърна,
    като дървото в плод, като пчелата,
    създала мед от пръст и светлина;
    като жената стенеща, в която
    по-траен образ дири любовта,
    като земята връщаща богато
    и облаци, и птици, и листа.
    О, трябва всяка вещ да се изстрада,
    повторно всяка вещ да се роди
    и всеки образ, който в теб попада,
    да свети с блясък непознат преди,
    и мислите да правят в тебе рани,
    мъчително и дълго да тежат
    и всяка мисъл в тебе да остане
    като зарастнал белег в твойта плът.
    Как иначе това, което вземаш,
    стократно оплодено ще дадеш
    в горещи багри, в щик или поема,
    в космичен полет и в чугунна пещ?
    Как то ще стане дирене сурово
    и кратък залез, и другарска реч,
    и падане, и ставане отново,
    и тръгване отново надалеч,
    и ласка по косата и засада,
    и хоризонти с мамещи звезди?
    О, трябва този свят да се изстрада,
    повторно трябва в теб да се роди
    и всяка вещ и образ покрай тебе
    сърцето твое да пресътвори,
    за да останеш, за да си потребен,
    за да те има и след теб дори.

    ОтговорИзтриване
  6. И ще ме прощаваш, но не мога да се удържа и да не ти постна и това, като реплика на постнатото от теб:)

    Желязото И Нежността

    Разпънат бях
    между желязото и нежността.

    Железни хора
    идваха при мен и ме съветваха:
    -Стани железен.
    Постави в очите си две капки от олово.
    Превърни езика си в кама.
    Протягай не ръце,
    а чукове към хората.
    Затваряй се като врата на каса.
    Издигни железен дом
    и постави между стените му
    железни птици,
    думи
    и цветя.
    Изстивай,
    вкоравявай се,
    тежи над всичко покрай теб,
    за да си винаги неуязвим.
    А аз бях слаб.
    Незащитени бяха моите ръце
    с окови.
    Бях с прозрачни мисли
    и нетрайна плът,
    изложен винаги на удари,
    на ласки,
    на грабежи,
    на съмнения,
    на милост.

    Бях така несъвършен,
    че преминаваха през мен
    слънца и мълнии,
    така открит,
    че никога желязото
    не можеше да стигне до сърцето ми,
    освен като куршум.
    Бях много слаб.
    -Идете си, железни кора – шепнех аз.

    Но те не си отиваха.
    Те бяха много силни.
    Искаха да ме спасят от слабостта ми.
    Бавно се приближаваха към мен,
    улавяха ръцете ми
    и нежно ги пречупваха,
    с любов ме смазваха
    върху гърдите си,
    доброжелателно ме тъпчеха
    и ме превиваха
    под себе си.

    А аз се гърчех в техните прегръдки,
    аз замръзвах от милувките им,
    аз крещях.
    Болеше ме.
    И по лицето ми течаха сълзи.

    Не видях
    кога една сълза,
    попаднала на тяхното излъскано желязо,
    бе направила ръжда.

    ОтговорИзтриване
  7. Този коментар бе премахнат от автора.

    ОтговорИзтриване
  8. Страхотно допълнение към блога,Злодейка :))))

    ОтговорИзтриване