В оная първобитна нощ
човекът бил самотен
и пещерата тихичко заплакала
със сините сълзи на сталактитите.
Навън се стичали потоци от луна
по лактите на вечните секвои
и хиляди луни от езера
люлеели небето в своите орбити.
Човекът не заспал през тази нощ.
Той тръгнал бавно между бисерните хълмове,
а дългите лиани го прегращали
и го люлеели в зелените си клонове.
Летели птици, падали звезди
и гаснели в топлите гнезда.
Човекът сложил длан върху косите си
и тръгнал пак към своита пещера,
но спрял пред входа и замаян.
На бисерния мъх под сталактитите
сред огъня на дивите цветя,
навярно сбъркала през тази нощ следите си
лежала тихо първата жена.
течали ласкавите струи на косите и
очите и стопявали нощта
и старите дървета се разлиствали
под тръпните луни на младостта.
Човекът паднал на колене омагьосан,
а сетне сянката му легнала в мъха
и бисерни кристали отразили ЖИВОТА
в първата му простота.
На сутринта, когато се събудил-
до него във гнездото- празнота.
Той скочил лудо, хвърлил се безумен,
но вън денят тежал от яснота.
И той притихнал, векове пораснал
след тая първобитна нощ.
До розовия камък се изправил
и с нокти издълбал във вечността
най- хубавия спомен на живота си -
Една жена, нощувала случайно в неговата пещера.
http://www.limpa.bg/blog/14581
Няма коментари:
Публикуване на коментар